Антологии и антологийно – между автора и текста. 1910 и след това
Съставител
Пламен Антов
Маринели Димитрова
Георги Господинов
Език
Български
Издател
ИЗДАТЕЛСКИ ЦЕНТЪР "БОЯН ПЕНЕВ"
Година
Наличност
Да
ISBN
9789548712828
Страници
324
Цена
12.00лв.
-
Антологии и антологийно. Нов сборник с литературоведски изследванияодината 1910 е особено важна за българския поетически антологизъм. Именно тогава той реално се ражда – чрез три книги, които не само остават като класически образци, но задават различни модели на антологийното с мощни канон-формиращи потенции. Това са Яворовата сбирка “Подир сенките на облаците”, “Българска антология” на Подвързачов и Дебелянов и Пенчо-Славейковата мистификация “На Острова на блажените”. Поотделно, но още повече чрез диалог помежду си, те заплитат сложна интрига, която статиите в сборника изследват и дискутират. Целта е не само и не толкова да се обговорят – за пореден път – трите класически образци, колкото да се потърсят породените от тях ефекти на антологийното в българската поезия през ХХ в. В основата на сборника са текстове от юбилейна конференция, организирана от Института за литература – БАН с участието на изследователи от Нов български университет, Софийски университет, Великотърновски университет, Шуменски университет, Пловдивски университет и Института за литература към БАН. Сборникът е разделен на три главни дяла. Първият е посветен на персоналния антологиен модел, центриран около две мощни авторски фигури – на Яворов и Траянов (като вторият е прочетен не само през наследството на “Подир сенките…”, но и през това на “На Острова…”). Вторият дял – най-обемен и разнороден – обединява различни страни от антологийната практика през ХХ в., в различни нейни – теоретични и емпирични – аспекти. Третият дял разглежда иронично-пиететния начин, по който българският постмодерн от последното десетилетие на века диалогизира с “високото” наследство на лирическия канон, преобръща го, играе с него и в крайна сметка го преутвърждава като абсолютна ценност. Сборникът приключва със своеобразен мемоарен епилог, в който един от най-авторитетните съвременни литературни историци – Светлозар Игов – споделя собствения си съставителски опит да обхване и концептуализира българската поезия в жанра на антологията – тази форма на критиката, както я определя Атанас Далчев. Включените текстове са не само разнообразни в тематично-проблемния си обхват, но и по собствената си стилистика; докато някои имат претенцията да изследват предмета си в дълбочина, включвайки го в широки теоретични контексти, други обръщат внимание върху малко известни, неизвестни или просто неслучили се факти/събития от българската антологийна практика на ХХ в. От редколегията.